Молитвата е метод за разрешаване на най-трудните въпроси...

[Deepinside]

 

[zdravka]

Благодаря. Ето я историята. По онова време съм била някъде 26 -27 годишна, омъжена с дете на 7-8 г. Бях хубава, млада, здрава и достатъчно умна, карах аспирантура…т.е. по всички закони на логиката трябваше да съм щастлива…но не бях. Някакво екзистенциално страдание просто ме смазваше. Не знаех причината. Но страданието направо ми причиняваше физическа болка. Най-общо казано имах чувството, че гледам света през аквариум и че изобщо не съм и не мога да бъда част от него. Един ден излязох от работа и отидох до съседното барче, исках малко да се поразсея. Спомням си, че докато слизах по стълбите си помислих „В Ада съм”. Седнах на една маса сама и си взех нещо, не помня какво, доста колеги ходеха там, но моето страдание сигурно се е излъчвало на талази, така, че никой не посмя да наруши усамотението ми. С периферното си зрение забелязах един човек, който седеше на отдалечена маса, също сам. Беше възрастен, с дълга бяла коса и дълга бяла брада, с лице на светец. Привлече вниманието ми, защото такъв човек не се среща под път и над път. Но просто го забелязах, нищо повече. Постоях малко и се прибрах. След ден –два докато си седях на бюрото и зяпах в градинката отсреща видях същият човек да минава. Точно когато се изравни с траекторията на погледа ми спря. Ей така, просто спря, нищо не правеше, само стоеше. Това вече доста ме озадачи, но пак нищо. По онова време нищичко не знаех за Петър Дънов..около мен няма духовно ориентирани или религиозни хора. Човекът стоя така около 5 мин и продължи пътя си. Това беше.
Не след дълго един ден влязох в някаква книжарница. И пред очите ми книга, а на корицата – същия човек! Все пак го бях видяла отдалеч и за мен беше същият човек (после разбира се разпитвах и разбрах, че бил последовател на Дънов). Книгата беше „Духовното възраждане на българският народ”. Веднага си я купих! Обаче там не пишеше Петър Дънов , а Беинса Дуно, така, че аз все още не знаех, че това е учителят Петър Дънов. Прочетох книгата както жаден човек пие вода. Просветна ми. Така тръгнах. После прочетох тонове негови лекции. Разбира се не се възродих духовно от раз. Дълго и мъчително драпане падна….страданието ми не изчезна като с магическа пръчка…но бях на пътя. 

[Deepinside]

 

аз съм чувал за история, че една жена си купила слънчогледови семки, увити в страница от книга на Учителя и така се насочила

[zdravka]

Да, аз за това казвам, че трябва да съм била много тежък случай, та чак такъв сценарий ми трябваше....иначе, ако човек е малко по-отворен, по-възприемчив всичко може да го насочи, и една дума и какво ли не.....но аз наистина бях в ада.

[zdravka]

И после много пъти се питах....дали ако не бях признала пред себе си "в ада съм"..това щеше да се случи. Имам чувството, че това бяха важни, ключови думи. Те бяха капитулация. Имам усещането, че преди тази капитулация нямаше да дойде помощ. Че самото признаване, че си в окаяно положение, но без да търсиш вината някъде другаде и без да имаш от никъде надежда - това е ключовият фактор. От тук съм мислела много за надеждата. Масово е разпространено мнението, че надеждата е хубаво нещо. Трябвало на хората да им се дава надежда, трябвало да пазим надежда...дрън-дрън. Надеждата е това, което стои между теб и помощта, защото надеждата означава, че не си се предал напълно, не си признал, че сам си безпомощен, или пък че се надяваш чрез някакви чудеса да ти падне нещо от небето. Надеждата не е хубаво нещо. Тя е самозалъгване, отлагане в бъдещето...ИЛЮЗИЯ!!!! Докато този грешен етично-морален кодекс не се подложи на съмнение....нищо не може да стане..както Исус беше казал за новото вино, че не може в стари мехове да се налее. Ами ВЯРАТА?! Що за глупост пък е това?! Какво значи да вярваш?! Значи има две положения - не знаеш и знаеш. Или нещо не знаеш, или го знаеш. Помислете моля ви...възможно ли е изобщо средно положение между тях?! Какво значи да не знаеш нещо, но да вярваш в него?! Именно варата стои между пункт "не знаене" и пункт "знаене". За какво е тя? За какво служи, освен да отложи пункт "знаене" за някъде си в бъдеще или....защо не пък в някой следващ живот. Ако някой ме попита вярвам ли в нещо аз не мога да му отговоря, такъв въпрос е безсмислен. Вярвам ли в духовния път? Не вярвам, знам го. Вярвам ли в Бог? Какво е това "да вярваш?", "какво е това Бог?"....Трябва да се ревизират тези двусмислени морално-етично-религиозни глупости...които само ни пречат. Признай си, че хал хабер си нямаш кой си и защо си дошъл, че всичко, което в тоя свят се прави са само залъгалки, че си окаян, безпомощен и невеж...потъни в болката си от признаването на този факт и си признай, че не можеш да се справиш...това трябва да се направи...докато ги има надеждата и вярата, помощ няма да дойде...това го казвам от личния си опит. Що се отнася до любовта и там са не двусмислици, ами многомислици в това понятие...имам идея да направя един речник на ЗАМЕНКИТЕ в морално- етичния кодес, на понятията с подменено съдържание...вече съм събрала много...но от простотии по оцеляването все не ми остава време...да се захвана сериозно. Но някой трябва да го направи. "В началото бе словото."

[Deepinside]

Преди години от един индиец бях чул в смисъл "Бог не е въпрос на вяра, а на опит" - за този опит външни форми и ритуали не са нужни.
Важното е да се знае какво трябва да прави човек, за да е в хармония с Божественото и да го прилага ежедневно в живота си.
Това, за което често мислим, то ни влияе, не може да мислим за Най-великото Същество и да не приемем нещо от Неговите качества.
Молитвата може да спомогне именно за това, произнасяйки вътрешно молитва, да сме концентрирани към Бога.
След време, когато концентрацията се развие, това може  да стане самостоятелна практика - да съсредоточаваме ума си към Бога в тишина и безмълвие за за някакво време да мислим само за Него - най-добрата и най-безопасната техника за духовно развитие.

[zdravka]

Забравих, че темата беше за молитвата. Не знам точно какво е това "молитва" въпреки, че може би непрекъснато я правя. Това, което ЗНАМ е, обече, че това, което мен ме свързва не е мислене, а е чувство. Това, което каза Андриана. И това чувство ме спохожда след моменти на осъзнаване (които пак не са точно мислене, а някакви късчета знание, които изплуват като айсберг от дълбините ми).След като някоя илюзия, която преди ме е държала вързана е станала на пух и прах. Първо има шок. В момента на осъзнаването. После има страдание,в момента в който видиш като на длан как си се държал като пълен идиот, само защото си бил в лапите на илюзията. И после (като си простиш) идва онова състояние на свобода и радост и свързаност с всичко. С времето (и може би опита) интервалите се скъсяват. и съотношението се променя. По-бързо идва осъзнаването. По-кратко трае страданието (дори вече почти изчезва), по-дълго трае радостта и свободата. Докато в началото съотоношението беше на едно осъзнаване - месеци и години страдание, самообвинение, самоомраза, самосъжаление и само кратки глътки въздух (нищожно чувство на радост буквално за мигове). Страданието ми е било толкова дълбоко, че не е давало възможност на новото осъзнаване (айсберг) да дойде. Сега съм готова,страданието вече е само леко неразположение, което минава до другия ден и мен вече не ме е страх от него. Защото това, което страда е единствено и само егото. Аз предизвиквам вече осъзнаванията, търся ги активно, дори им се радвам, а на егото казвам "слушай мой човек, няма как, ще трябва да преглътнеш и този горчив хап. За НАШЕ добро е". Под "наше" имам предвид цялото същество. Така, че егото вече свикна с горчивите хапове и се научи да не прави трагедии от това. То най-сетне се предаде и зае второстепенна роля, не като преди да бъде отпред и да претендира за лидерство. Това е моят начин на молитва.Не мога да си представя да мислиш за някакво велико същество. Няма такова. Ти самият си това, стига да махнеш боклуците (илюциите и его-глупостите)...ти самият се превръщаш в проявление на Бог. И от тук се връщам пак за необходимостта от развързване ("късане") на връзки. Налага се за да можеш да работиш над глупостите си. Ако обществото беше здраво - нямаше да има нужда. Но то е болно. Докато си свързан с него тясно ти не можеш да работиш. Ти си част от болестта. Това е. Хората си влияят един на друг. Глупостта е заразна. Илюзията е заразна. Трябва да се развържеш от всички за да можеш да започнеш да се самолекуваш. Трябва да останеш САМ! Ужасно САМ. Да преглътнеш тази самота. Да я превъзмогнеш, приемеш и се съгласиш с нея. Тя е необходима. Много боли.Много. Но си струва. Не се плашете от самотата. И развързвайте всички връзки. ВСИЧКИ.

[Андреана]

Здравка, благодаря ти, че разкри пред нас срещата си с Учителя, толкова мистична. Явно е, че си била готова за нея! Нали казват, че щом ученика е готов, Учителя се появява. Много ме развълнува историята ти. Усетих те, почувствах съдбата ти, разбрах страданието и самотата ти.Мисля си, че май е наложително да се страда,да се потопим в дълбините на своето Аз, за да израснем и развием. Страданието май е задължителна задача за всяка душа която е тръгнала към дългият път за дома, може би страданието е първият учител, чрез него опознаваме света около нас и най-вече самите себе си.Задължително е да го опознаем и разберем, то е като трамплин който ни изкачва право нагоре, стига да не се откажем и отчаянието да не ни предаде. В такива моменти просто е нужно да вярваме и да се молим, и тогава дори привидно сами и самотни, ще сме заобиколени от много светли същества.Сигурна съм, че в моментите на самотата си, която си чувствала, ти не си била сама.
Прекрасна си Здравка, радвай се защото има за какво          

[Андреана]

Има места в които молитвата е приета много бързо, в това се убедих от собствен опит съвсем скоро и едно от тези свещени места е в  Рила, връх Мусала.
То би било по -точно ако кажа, че там ако се помолиш за привидно невъзможни неща, и ако такава е Божията воля,резултатът е мълниеносен.Молитвата е всъщност, според мен е разговор с Бог, като с баща и приятел, такава  е моята молитва. Истинска е когато горещо желаеш разговора и срещата.Може би това е и причината когато съм в група да не мога напълно да се съсредоточа, поне не винаги, в такива моменти не се чувствам добре, защото зная, че все едно да се направиш че се радваш от срещата си с някого а всъщност точно в този момент да искаш да останеш сам.Трябва да идва от сърцето със сила и желание тогава е молитва, даже зная кога ме чува Бог, винаги сърцето ми започва да ускорява ритъма си, и съзнанието се разширява .

[zdravka]

Благодаря Андреана, с теб явно имаме доста близки представи за нещата. За самотата и другите хора - така е, не можеш да работиш над себе си сред другите хора. Защото самото пребиваване сред тях утвърждава егото. Егото не е нищо друго освен следствие от социалната ни роля. В усамотението егото става излишно и лека полека отпада. Когато си сам всички мурафети на егото - да се защитава, да се показва, да се сравнява и т.н. просто отпадат....едва тогава тихият нентрапчив глас на...дълбоката ти същност (която е Бог) започва да пробива лека полека...Само, че днешният живот предоставя все по-малко възможности за усамотение...залива ни шумотевица от всякъде...егото не е само индивидуално явление, то е като организираната престъпност, като мафията, днес тази его-мафия е пуснала корените си навсякъде... Трябва някакво много сериозно усилие да се направи срещу тази организирана мафия. Бойкот. Аз не пускам телевизор изобщо, не чета вестници, не слушам радио. Не почвам да търся компания веднага щом остана сама. Не ходя по партита, купони и пр. Мъжът ми ме упреква "теб не те интересува какво става в ТАЗИ реалност, ти живееш в ДРУГА реалност". Аз му казвам "Това, което става в ТАЗИ реалност (той има предвид политиката) е 99 % его-игрички, които нито ме вълнуват, нито разбирам, нито искам да разбера.Освен това достатъчно е да пътуваш малко в градския транспорт или да размениш 5 изречения с колеги и познати и ако нещо наистина е станало веднага го научаваш. Всички за това говорят, та няма как и аз да не го разбера. Аз искам да разбера къде се оплетоха нещата та се стигна до ТАЗИ реалност в ТОЗИ и вид, който нещо не ни харесва на всички. И пътят за това е навътре, не навън. Да не говорим, че се стига до момента когато няма ВЪТРЕ и ВЪН и тогава ясно виждаш как ТАЗИ реалност (външната) просто следва ДРУГАТА (вътрешната)...Да водиш битки от какъвто и да е характер във външната реалност (когато все още я възприемаш като външна)ми се вижда като да се бориш с вятърни мелници. Намериш ли вътрешната глупост която води като следствие външната ти решаваш проблема без никакви битки(макар, че това също се възприема като е битка от егото в началото). Можеш да си позволиш да си сред хората едва когато си пречистен до степен да си станал недосегаем от каквито и да било глупости, когато си развързал всички връзки. Когато никой и нищо не може да те отмести от истниското ти дълбоко същество....а кой е постигнал това?! Няколко човека известни в историята - Исус, Учителят, Буда....и още няколко....всички останали сме насред пътя и трябва ревностно да пазим и извоюваме правото си на усамотение. Имаме толкова много работа...толкова много възли за развързване и толкова много докато се научим да не връзваме нови....Страданието е необходим учител, трамплин, но то е само в първата част на пътя....идва моментът когато то става излишно и трамплин може да бъде всяко нещо. Обаче е важно да се каже и че контактите ни с хората пък са много важни за практикуването на това което сме постигнали, за сверяване на часовника, те са огледалата...така, че трябва винаги след усамотяване и осъзнаване да следва практически период (социален период). Именно там разбираме къде сме. Иначе се самозалъгваме. Може в самота да подхраним страхотни чувства и мисли, свети и чисти, но когато се изправим пред нещо в света изведнъж да ни споходят гаднички подлички чувства и да се окаже...че май сме мноооого далече от това което си мислим, че сме постигнали. На кого не му се е случвало? Това е нещо като шамар...и ние разбираме че пак сме заспали...и сънуваме...заветната цел. Точно както сънуваш, че си отишъл някъде и не можеш да разбереш, че това е сън. Или ти се пикае и сънуваш че отиваш и се изпикаваш в тоалетната и в същото време се напикаваш в леглото. Същата история се получава и много неприятно, но си е нормална част от пътя. С времето започваш да различаваш малко по-добре кога спиш. И за това хората много помагат. Оооо, те никога не ти прощават, те реагерат автоматично на това кето е пред тях и по тяхната реакция разбираш спиш ли, буден ли си...

[Андреана]

Права си Здравка-това е реалността наистина. Стана ми забавно с примера със съня и ходенето до тоалетна, като малка ми се случи