За живота без страх

[Румен]

Меги:

Мен пък ме е налегнало канско спокойствие относно детето  . Донякъде, защото имаме страхотен хомеопат, донякъде заради ГНМ и разбирането ми, че случайни неща на този свят няма, и донякъде заради пълната липса на страх от смърт и загуба.

Евридик@:

Меги, измествам темата, но не знам в коя от другите теми да те питам - откъде идва пълната ти липса на страх от смърт и загуба? Много ти завиждам за тази липса   

Евридик@,
Да поразчепкаме този въпрос тук. Сигурно не само Меги има какво да сподели.

[Меги]

Евридика, мислех на лични да отговоря или като се видим, ама щом има тема за споделяне - още по-добре :)
Защо не се страхувам от смърто и загуба?!? За смъртта мисля, че е ясно - тя е просто преходно състояни, ли пък живота е такова?! Т.е. човек не умира, умира физическото му тяло. Гледам, разбира се да си пазя живота, защото ако не се движа по предначертаната пътека, послеще се връщам за пропуснатото.
За загубата - тук е дълга и широка, поне моята история... Ако загубиш много близък човек, си тъжен, но не заради човека, а заради себе си, понеже ти се променя живота; ще ти липсва този човек и пр. Но ако гледаш на нещата от малко по-друг ъгъл, че тази раздяла е част от пътя и на двама ви, и има своя смисъл, я приемаш, въпреки че пак може да ти е тъжно за известно време, и продължаваш нататък. Децата също имат свой път и са направили много избори още преди да се родят. За мен е важно като родител, да не преча на пътя на детето, а да му помагам. Къде и как стига този път не за мен да променям. Аз трябва само да давам най-доброто, на което съм способна. Не най-доброто според общоприети норми, а според моите собствени норми и сили. Това ме кара да се чувствам спокойна, че правя най-доброто на което съм способна. Оттам нататък вселената се грижи, а добро и лошо като категории не съществуват за нея, те са субективни.
Престанх да гледам на децата, които загубих като на загуба, а като на специални мисии - имали са нужда да бъдат за кратко време между два свята и са избрали мен, за да осъществят своите си мисии. За мен пък това е било част от пътя (или от корекциите), които са ми били необходими, за да стигна там, където съм днес. Също престанах да се опитвам да връщам времето на минало щастие. Приех, че единствената отправна точка за бъдещето е сегашният момент, не миналото. Да се отърсиш от оковите на гневно минало е много освобождаващо. Приемаш каквото се случило и продължаваш нататък. Това е като малко прераждане. Не забравяш напълно миналия си живот, но имаш пълната свобода да направиш, всичко, което пожелаеш оттук нататък. Там където се затваря една врата, друга се отваря. Човек трябва просто да не си затваря сетивата за възможносттие, които му се предоставят.
"Четирите споразумения на толтеките" е добро четиво (и кратко  ) и още едно, базирано на това, но по-обемно - "Отвъд страха".
Подкрепата на околните обаче е много важна; ако я няма в семейството и сред близките си, човек може да я немери при по-малко познати хора.

[Евридик@]

Румен, благодаря за новата тема! :)
Меги, благодаря за отговорите :) От гнева и миналите неща съм се освободила, за радост. Дори стана много лесно, просто си дадох сметка за някои неща. Но виж, от страховете си не мога да се освободя все още. Не мога и да разбера откъде идват тези страхове - не съм преживявала сериозна загуба, не съм имала особени проблеми и изпитания в живота си дотук...И подкрепа от близките си имам, но някак все ги мисля нещата с лошите сценарии, чрез които могат да се проявят. Това ми е някакъв навик, от много отдавна, а с навиците борбата е трудничка :)
"4те споразумения" ги чета вече

[Deepinside]

Не мога и да разбера откъде идват тези страхове - не съм преживявала сериозна загуба, не съм имала особени проблеми и изпитания в живота си дотук...

това може да са преживявания от минал живот, когато се усилва Любовта и волята, постепенно може да се преодолява. има конкретни методи способстващи за това. 

[Румен]

Аз нямам готов отговор, но ми е голяма тръпка да го потърсим. Не че нямам някои идеи  .

Дали няма да измислим нещо, ако тръгнем от класическата реакция Fight or Flight? Аз лично си го превеждам като "Бий се или Бягай" (Hadderahh, как ти звучи този превод?)

Няма съмнение, че страхът расте на почвата на неувереността, че можеш да се справиш.
"Боже, ще изпусна автобуса!" Това си е евфемизъм; истинската мисъл (или чувство?) е: "Не съм достатъчно силен/бърз/трениран/здрав, за да достигна автобуса!"

...все ги мисля нещата с лошите сценарии, чрез които могат да се проявят...

= каквото и да стане, аз съм неспособен да реагирам адекватно, за да оцелея

Това ми е някакъв навик...

Не е навик. Това е твоят модел на реакция при стрес (споко, лечимо е  )

...от много отдавна

Изрови го в паметта си - ОТКОГА? След кое събитие?

[feather]

И подкрепа от близките си имам, но някак все ги мисля нещата с лошите сценарии, чрез които могат да се проявят. Това ми е някакъв навик, от много отдавна, а с навиците борбата е трудничка :)

Дали пък не е някаква тревожност?
Какво го определя като страх?

[LOVE & JOY]

Румен, поздравления за темата.

И аз, с течение на времето, покрай детето , се научих да се овладявам, като се появят някакви "симптоми". Откакто спрях да се страхувам и  осъзнах, че лекът е вътре в нас...нещо в мен се преобърна и съответно и аз преобърнах стереотипите и моделите тип "по навик".

Не схващам болестите като "болести", но като се замисля, винаги съм имала едно особено мнение за тях..Че сякаш ние ги генерираме.
Страхът е най- лошият съветник. Като бях малко дете често си мислех за смъртта  и плачех тихо в леглото всяка вечер. Не се страхувах от моята смърт, а от тази на близките ми.. Представях си всичко с подробности.., вадех най- мрачните си страхове и ги изплаквах на възглавницата. После сънувах , че летя. / Трябва  да паднеш, за да се издигнеш./
Не знам, защо точно тръгнах да го споделям, но явно не е случайно, защото точно в този момент ми хрумна, че скоро четох в една книга за метод за справяне със страха от смъртта, който ми звучи много подобно на това горното. Сякаш децата подсъзнателно знаят, какво да правят. Децата знаят всичко... Ние защо забравяме толкова бързо?

[Майя]

темата е наистина страхотна 

LOVE & JOY, а дали забравяме или просто някои "детски измислици" ги пращаме в килера на тъмното подсъзнание, защото вече трябва да се държим като големи. аз също не се страхувам от смъртта. също така и знам, че ще си ида от този свят когато мисията ми тук приключи, а всъщност май още не съм я разбрала  ... хората се страхуват от смъртта, защото масовото мислене е, че след това няма нищо. лично за мен животът би бил напълно безмислен ако нямаше прераждане. винаги има надежда за следващият път, че ще е по-добре и вярата в доброто. 

[Румен]

Моята теза е, че в края на краищата всеки страх може да бъде сведен до неприятното усещане при осъзнаването на факта, че в един момент може да изчезнеш, да те няма, т.е. до страх от смъртта.

Страхът е животинска емоция, тя пришпорва всяко животно, включително и "венеца на природата" да съхранява живота си. В този смисъл Творецът едва ли е измислил страха случайно. Чрез страха ние сме принудени да пазим живота си.

Излиза, че страхът е неразривно свързан с живота, а във вашите размисли дотук вие го свързахте със смъртта. Сигурно не е случайно.

Животът и Смъртта се дефинират едното чрез другото. Е, главната разлика, която правим между тях е, че едното е Добро, другото - Зло. В "Болестта като път" Детлефсен и Далке дават прекрасно обяснение защо Добро и Зло съществуват единствено в нашите умове и никъде другаде в Природата. А ако не окачествяваме чрез тях Живота и Смъртта, какво остава?

След смъртта нито една моя частица няма да се изгуби - някои мои молекули ще станат растения, други - въздух, трети - някаква жива твар. В какво е проблемът - аз пак си оставам, само дето ще бъда конфигуриран по друг начин (може би по-добър от сегашния като гледам как Арчи, котаракът ми, прави неща, за които аз не мога и да мечтая  ).

А, да, ще бъдат движени от друг Дух. Оттам ли идва страхът? Че той, моят Дух къде ще се дене? Не може да изчезне и в това съм сигурен, просто защото мама и тате не са си мръднали и пръста да ми търсят Дух, който да вселят в мен. Дошъл е отнякъде, там и ще отиде. А като гледам как си тероризираме Духа ТУК, ТАМ може само да бъде по-добре. Не може да бъде другояче!

[Евридик@]

Не се страхувах от моята смърт, а от тази на близките ми.. Представях си всичко с подробности.., вадех най- мрачните си страхове и ги изплаквах на възглавницата.

Е, това сякаш аз съм го писала. Не ме е страх за мене си, не ме е страх да се "изгубя" :) Знам, че и след смъртта аз ще съм себе си и няма да изчезна. Страх ме е, че близките ми може да бъдат отнети от мен чрез смъртта. И по-точно - детето ми да ми бъде отнето по такъв начин. Малко ми е неудобно да занимавам форума със себе си, но пък ми се иска накратко да разкажа за тези страхове и да ги поразчепкаме заедно :)
Исках да имам дете от 2-3 години. Ама нямаше подходящ татко :) И аз си мислех, как няма да имам никога деца, как цял живот ще съм сама, как ще съм нещастна и ей такива неща. Ама си ги мислех с часове, направо си визуализирах...Ужас, като си помисля сега...Обаче вече имам дете и човек до себе си, с когото много се разбираме и обичаме.
И какво стана, вместо да се радвам и да съм щастлива, аз си мисля какви ли не страхотии. Защо? Незнам
Румен, наистина, не мога да изровя от паметта си кога съм започнала да се страхувам, защо е дошъл този страх?
А може и да е просто тревожност, както казва Мултимодал. Не мога точно да поставя границата страх-тревожност.
Вече знам повече и с всеки ден научавам все повече и се опитвам да не допускам страхове и тревожни мисли, или поне бързичко да ги неутрализирам с хубави, радостни мисли и емоции, но все пак страхът успява да се прокрадне.
И наистина, почти винаги и за всичко първо си представям лошия сценарий.

[Меги]

Eвридика, и на мен от време на време ми се явяват разни такива картинки с детето, обаче все са за бъдещ период и веднга следва резонната мисъл, че всичко е възможно, затова най-важното и ценното е какво се случва с детето и мен сега - да си се радваме и да сме щастливи сега, пък за после, ще му мислим като дойде това после :)
Има неща, които човек може да промени, и други, които не може. Номерът е да правиш разлика между двете (което никак не е лесно). Приела съм, че има много неща, които мога да направя и правя за детето, но и достатъчно други, които не мога или не е добре да правя. Рискове има винаги, затова са ценни именно сегашните моменти - тук и сега.
Може и да посетите хомепата, който ти препоръчах. Аз имам много интересен страх от серията детски и сега сме започнали да го нищим, но още не му е дошло времето за конкретни действия по него...

[Hadderahh]

Само да не ме обявите за егоцентричка, ама мен понякога наред с останалите майчини страхове, ме е страх на мен самата да не ми се случи нещо, щото кой ще се грижи така добре като мен за мънечкото?!

[stelt77]

Само да не ме обявите за егоцентричка, ама мен понякога наред с останалите майчини страхове, ме е страх на мен самата да не ми се случи нещо, щото кой ще се грижи така добре като мен за мънечкото?!

Не се притеснявай, това и аз съм си го мислела, ама мен си ме знаете...     


П.С. Само да добавя... Всички знаем, че не сме безсмъртни, но за вас няма ли значение начина, по който ще умрете???

[feather]

Аз пък не мисля за смъртта напоследък, не помня кога за последно ми е минавало през акъла. Макар да знам, че някой ден ще ми се случи. Като му дойде времето де. :)

Всички знаем, че не сме безсмъртни, но за вас няма ли значение начина, по който ще умрете???

Много ми е смътно, но някак си ми изниква една картина на спокойствие..

[Christian]

Mисля,4е 4овек го е страх по скоро от самото умиране като акт,отколкото от смьртта.
Защото,ако можехме да избираме,бихме си избрали  на4ина да умрем без страх от смьртта.