Нараненият ум

[LOVE & JOY]

                                                              
Здравейте,

Предлагам на вниманието ви един текст, беше много въздействащ за мен и често ме кара да си слагам "спирачки" в ежедневието. Разбира се, още може...
Надявам се, да намерите в него зрънцето/ а може би дори цяла шепа  ценни зърна/, което намерих аз и да го посеете в плодородна почва.
                             

                                                                     Нараненият ум




Искам да си представите, че живеете на планета, където всеки неин жител има кожно заболяване. Хората на вашата планета са страдали от тази болест в продължение на  2 или 3 хиляди години. Целите им тела са покрити с рани, които са се инфектирали, и наистина болят, когато ги докоснеш. Разбира се те вярват, че това е нормалната физиология на кожата. Дори медицинските книги описват тази болест като нормално състояние. Когато хората се раждат, кожата им е здрава, но след около три или четири години започват да се появяват първите рани. Когато станат тинейджъри, целите им тела се покриват с рани.

Можете ли да си представите как тези хора ще се държат един с друг? За да общуват помежду си, те трябва да пазят раните си. Те почти не се докосват, защото е много болезнено. Ако случайно докоснеш кожата на някой, това е толкова болезнено, че той веднага се ядосва и докосва твоята само за да си го върне. Все пак инстинктът за любов е толкова силен, че плащаме високата цена, за да влизаме във взаимоотношения с другите.

Представете си, че един ден се случва чудо. Събуждате се и виждате, че кожата ви е напълно излекувана. Няма повече рани и не боли, когато ви докосват. Здравата кожа, която можете да докоснете, се чувства прекрасно, защото тя е създадена да усеща и възприема. Можете ли да си представиш себе си със здрава кожа в свят, където всички са болни от кожно заболяване? Не можете да докосвате другите, защото това ще ги нарани и никой не ви докосва, защото си мисли, че и вас ще ви заболи.

Ако можете да си представите това, може би ще успеете да разберете какво би изпитал от контакта си с човешките същества някой от друга планета, дошъл да ни посети. Но не кожата ни е обсипана с  рани. Това, което ще открие посетителят е, че човешкият ум е болен от болест, наречена страх. Подобно на инфектираната кожа, нашето емоционално тяло е цялото с рани, които са инфектирани с емоционална отрова. Този страх се проявява като гняв, омраза, тъга, завист,  лицемерие. Резултатът от тази болест са всички емоции, които карат хората да страдат.

Всички хора са болни от същата болест. Можем да кажем дори, че нашия свят е психиатрия. Но тази болест съществува в света от хиляди години и медицинските учебници и учебниците по психология я описват като нормално състояние. Те я считат за нормална, но аз мога да Ви кажа, че не е. Когато страхът стане прекалено голям, разсъждаващият ум започва да се проваля и не може да понесе всички тези рани с цялата отрова.  В учебниците по физиология ние наричаме това състояние умствено заболяване. Наричаме го шизофрения, параноя, психоза, но тези болести се появяват, когато разсъждаващият ум е толкова уплашен и раните са толкова болезнени, че е по-добре да се прекъсне контакта с външния свят.

Хората живеят в непрекъснат страх да не бъдат наранени и това създава голяма драма, където и да отидем. Начинът, по който хората се отнасят един с друг, е толкова емоционално болезнен, че ние без очевидна причина се разгневяваме, ставаме ревниви, завистливи, тъжни. Да кажем “обичам те” дори може да бъде твърде плашещо. Но въпреки, че е болезнено и страшно да си контактуваме емоционално, ние продължаваме да влизаме във взаимоотношения, сключваме брак, раждаме деца.

За да защитим нашите емоционални рани, и поради страха да не бъдем наранени, ние хората създаваме нещо много сложно в нашите умове – голяма система на отричане. В тази система на отричане ние ставаме перфектни лъжци. Лъжем толкова перфектно, че лъжем и самите себе си и дори вярваме на лъжите си. Не забелязваме, че лъжем или понякога, когато забелязваме, оправдаваме и извиняваме лъжата, за да предпазим себе си от болката на раните си.


Системата на отричане е като стена от мъгла пред очите ни, която ни прави слепи за истината. Носим социални маски, защото е прекалено болезнено да видим себе си или да оставим другите да ни видят такива, каквито сме.  Системата на отричане ни кара да искаме от другите да ни виждат такива, каквито ние вярваме, че сме. Слагаме тези защитни бариери, за да държим другите хора настрани, но тези бариери ни държат вътре, ограничавайки нашата свобода. Хората се защитават и когато някой каже “Настъпваш ме по мазола”, не е съвсем вярно. Истината е, че вие докосвате раната в ума му и той реагира, защото го боли.

Когато осъзнаете, че всички около вас имат емоционални рани, пълни с емоционална отрова, лесно можете да разберете взаимоотношения между хората в така наречения от толтеките сън за ада. От гледна точка на толтеките, всичко, което вярваме за себе си и всичко, което знаем за нашия свят, е сън. Ако погледнете кое да е религиозно описание на ада, ще видите, че той е същият като човешкото общество, като начина, по който сънуваме. Адът е място на страдание, на страх, на война и насилие, място, където се издават присъди без право на оправдание, място на наказания, които никога не свършват.

Има хора срещу хора в джунгла от хищници; хора, изпълнени с присъди, изпълнени с вина, с емоционална отрова – злоба, гняв, омраза, тъга, страдание. Създаваме тези малки демони в умовете си, защото сме се научили да сънуваме ада в нашия собствен живот.Всеки от нас създава личен сън за себе си, но хората преди нас са създали голям външен сън, сънят за човешкото общество. Външният сън или сънят на планетата е колективен сън  на билиони сънуващи. Големият сън включва всички правила на обществото, неговите закони, религии, различни култури и начини на съществуване. Цялата тази информация, съхранена в нашите умове, е като хиляди гласове, говорещи ни едновременно. Толтеките наричат това митоте.

Истинската ни същност е чиста любов; ние сме живота. Истинското ни аз няма нищо общо със съня, но митоте ни пречи да видим това, което сме. Когато погледнете съня от тази перспектива, и ако сте осъзнати за това, което сте, ще видите безсмисленото поведение на хората и ще ви стане забавно. Това, което за всички останали е голяма драма, за вас става комедия. Виждате как хората страдат за неща, които не са важни, които даже не са реални. Но ние нямаме избор. Родени сме в това общество, израстваме в него и се учим да бъдем като всички останали, играейки безсмислено през цялото време, съревновавайки се с чистото безсмислие.

Представете си, че можете да посетите планета, където всеки има различен вид емоционално съзнание. Начинът, по който си общуват един с друг е винаги изпълнен с любов, с щастие и мир. Сега си представете, че се събуждате на тази планета и нямате повече рани по вашето емоционално тяло. Вече не се страхувате да бъдете това, което сте. Каквото и да каже някой за вас, каквото и да направи, вие не го приемате лично и то не може да ви нарани повече. Не е необходимо да се защитавате повече. Не се страхувате да обичате, да споделяте, да отваряте сърцето си. Но никой друг не е като вас. Как може да установявате връзка с хората, които са емоционално наранени и болни от страх.

[LOVE & JOY]

**********


Когато човек се роди, емоционалният му ум е напълно здрав. Може би около три или четири годишна възраст започват да се появяват първите рани в емоционалното тяло и да се инфектират с емоционалната отрова. Но ако наблюдавате две или тригодишни деца, ако наблюдавате начина, по който те се държат, ще видите, че те играят през цялото време. Ще ги видите да се смеят през цялото време. Въображението им е толкова мощно, и начинът, по който те мечтаят,  е едно изследователско приключение. Когато нещо не е наред, те реагират и защитават себе си, а после просто им минава и насочват своето внимание отново към момента и отново започват да играят,  да изследват, да се забавляват. Те живеят в момента, в настоящето. Не се срамуват от миналото, не се тревожат за бъдещето. Малките деца изразяват това, което чувстват и не се страхуват да обичат.


Най-щастливите моменти в нашия живот са, когато играем като децата, когато пеем и танцуваме, когато изследваме и създаваме просто за забавление. Чудесно е, когато се държим като децата, защото това е нормалният човешки ум, нормалната човешка склонност. Като деца ние сме невинни и за нас е естествено да изразяваме любов. Но какво се е случило с нас? Какво се е случило на целия свят?

Това, което се е случило е, че когато сме били деца, възрастните вече са боледували от тази умствена болест и са били силно заразни. Как те ни предават болестта? Те “улавят” нашето внимание и ни учат да бъдем като тях. Това е начинът, по който предаваме болестта на нашите деца, това е начинът, по който нашите родители, учители, нашите по-големи братя и сестри, цялото общество от болни хора, ни предава тази болест. Улавят вниманието ни и пълнят ума ни с информация чрез повторение. Това е начинът, по който ние сме се учили. Така се програмира човешкия ум.

Проблемът е в програмата, в информацията, която сме съхранили в умовете си. Привличайки вниманието на децата, ние ги учим да как да говорят, как да четат, как да се държат, как да мечтаят. Ние опитомяваме хората по същия начин, по който опитомяваме кучето и другите домашни животни – с наказания и възнаграждения. Това е съвсем нормално. Това, което наричаме образование не е нищо повече от опитомяване на човешките същества.

Страхуваме са да бъдем наказвани, да не бъдем лишени от наградата, да не би да не сме достатъчно добри за майка и татко, за учителите, братята и сестрите. Появява се нуждата да бъдем приемани. Преди това, ние не се тревожим дали ни приемат или не. Мнението на хората не е важно. Те не са важни, защото ние просто искаме да играем и да живеем в настоящето.

Страхът да не получим възнаграждение става страх от отхвърляне. Страхът, че не сме достатъчно добри за някой друг ни кара да се опитваме да се променяме, да си създаваме образ. След това се опитваме да проектираме този образ в съответствие с това, което се иска от нас да бъдем, просто за да бъдем приети и възнаградени. Научаваме се да се преструваме, че сме това, което не сме и непрекъснато се опитваме да бъдем други, само за да угодим на родителите, учителите, на религията за каквото и да било. Непрекъснато повтаряме това и овладяваме изкуството да бъдем това, което не сме.


Скоро забравяме кои сме наистина и започваме да живеем своите образи. Създаваме не само един образ, а много различни образи в зависимост от различните групи хора, с които се свързваме. Създаваме един образ вкъщи, друг образ в училище, а когато пораснем създаваме още повече образи.

Това важи също за обикновените взаимоотношения между мъжа и жената. Жената има външен образ, който се стреми да показва пред другите, но когато е сама има друг образ за себе си. Мъжът също има външен и вътрешен образ. Когато станат възрастни външният и вътрешният образ са толкова различни, че едва си пасват вече.  Във взаимоотношения между мъжа и жената са налице поне четири образа. Как биха могли да се разберат един друг истински? Не могат. Могат само да се опитват да разберат образите. Но трябва да се има предвид, че образите са повече.


Когато един мъж срещне една жена, той си създава една представа за нея от своя гледна точка и после се опитва да накара жената да подхожда на образа, който си е изградил за нея. Жената прави същото. Образите вече са шест. Разбира се, те се лъжат един друг, макар и да не разбират, че го правят. Взаимоотношенията им са изградени върху страх, върху лъжи. Не се основават на истината, защото не могат да я видят през цялата тази мъгла.


В периода, когато сме малки деца, няма конфликт с образите, които смятаме, че сме. Няма истинско предизвикателство за нашите образи докато не започнем да си взаимодействаме с външния свят и престанем да разполагаме вече с родителската защита. Ето защо да бъдеш тинейджър е изключително трудно. Дори, когато сме подготвени да поддържаме и защитаваме своите образи, веднага щом се опитаме да ги пренесем във външния свят, той веднага оказва съпротивление. Външният свят веднага започва да ни доказва, не само лично, но и публично, че ние не сме това, за  което претендираме.

Нека вземем за пример тийнейджър, който претендира, че е много интелигентен. Включва се в училищен дебат и в този дебат някой по-интелигентен и по-подготвен от него спечелва и го кара да се чувства глупаво пред всички. Той ще се опита да обясни, извини и оправдае своя образ. Ще бъде мил с всички и ще се опита за запази образа си, но ще знае, че лъже. Разбира се, той прави всичко възможно да не се провали пред другите, но веднага щом остане сам и погледне себе си в огледалото той се задейства и чупи огледалото. Той мрази себе си, счита се за толкова глупав, за най-лошия. Появява се голямо несъответствие между вътрешния образ и  образа, който се опитва да пренесе във външния свят. Колкото по-голямо е несъответствието, толкова по-трудна става адаптацията в съня на обществото и по-малко любов ще има към себе си. Когато е сам,  между образа, който иска да бъде и вътрешния образ, се появяват все повече лъжи. И двата образа нямат нищо общо с реалността. Те са фалшиви, но той не може да разбере това. Някой друг може да го забележи, но той е напълно сляп. Неговата система на отричане се опитва да предпази раните, но те са реални, и той страда, защото упорито се опитва да запази образа.


Като деца нас ни учат, че мненията на всички са важни, и ние ръководим своя живот съобразно тези мнения. Едно обикновено мнение от някого може да ни хвърли дълбоко в ада, едно мнение, което даже може да не е истина: “Изглеждаш ужасно. Ти си глупав.” Мненията оказват огромна сила върху поведението на хората, живеещи в ада. Ето защо ние се нуждаем да чуваме, че сме добри, че се справяме добре, че сме красиви. “Как изглеждам? Как беше това, което казах? Как се справям?”


Нуждаем се да чуваме мненията на другите, защото ние сме опитомени и можем да бъдем манипулирани от тези мнения. Ето защо търсим признание от другите хора; нуждаем се от емоционалната подкрепа на другите хора; необходимо ни е да бъдем приети от външния сън посредством другите хора. Ето защо тинейджърите пият алкохол, взимат дрога, или започват да пушат. Това е просто, за да бъдат приети от другите хора, чието мнение е такова. Правят го просто за да бъдат считани за самоуверени.

Толкова много хора страдат заради образите, които се опитват да проектират. Хората претендират, че са нещо много важно, а в същото време вярват, че са нищо. Работим толкова упорито за да бъдем някой в този сън на обществото, да бъдем признати и приети от другите. Толкова се трудим да бъдем важни, да бъдем победители, да бъдем силни, да бъдем богати, да бъдем известни, да изразяваме нашия собствен сън и да го налагаме върху другите хора около нас. Защо? Защото хората вярват, че сънят е реален и го взимат твърде на сериозно.
 

[LOVE & JOY]

                                             


                                                         


                                                           Загубата на невинността







ХОРАТА ПО ПРИРОДА СА МНОГО ЧУВСТВИТЕЛНИ СЪЩЕСТВА.


Ние сме толкова емоционални, защото възприемаме всичко чрез емоционалното си тяло. Емоционалното тяло е като радио, което може да бъде настроено да възприема или да реагира на определени честоти. Нормалната честота на хората преди опитомяването е да изследва и да се наслаждава на живота; ние сме настроени да обичаме. Като деца нямаме никакво определение за любовта като абстрактна концепция; ние просто изживяваме любовта. Тя е начинът, по който съществуваме.


Емоционалното тяло има компонент, подобен на алармена система, която ни позволява да разберем кога нещо не е наред. Същото е с физическото тяло. И то притежава алармена система,  която ни позволява да разберем, когато нещо с тялото не е наред. Наричаме тази система болка. Когато нещо ни боли, то е защото нещо не е наред и трябва да разберем какво е това и да го отстраним. Алармената система на емоционалното тяло е страхът. Когато чувстваме страх, то е защото има нещо нередно. Може би има опасност да загубим живота си.

Емоционалното тяло възприема емоциите на другите, но не през очите. Ние възприемаме тези емоции през емоционалното си тяло. Децата просто изпитват емоциите и техния мислещ ум не ги интерпретира или поставя под съмнение. Затова децата приемат определени хора, а други отхвърлят. Когато те не се чувстват уверени в някого, те го отхвърлят, защото те могат да почувстват емоциите, които този човек излъчва. Децата лесно могат да усетят когато някой е ядосан и алармената им система генерира малко страх, който казва: “Стой далеч.” И те следват инстинкта си – стоят надалеч.
Ние се научаваме да проявяваме своята емоционалност според емоционалната енергия в нашия дом и в зависимост от нашата лична реакция спрямо тази енергия. Ето защо всеки брат или сестра реагират различно съобразно това как те се учат да се защитават и да се адаптират към различните обстоятелства.

Когато нашите родители непрекъснато се борят, когато има  дисхармония, липса на респект и лъжи, ние се научаваме да следваме техния емоционален модел, дори да ни казват да не бъдем такива и да не лъжем, емоционалната енергия на нашите родители, на цялото семейство, ще ни накара да възприемаме света по подобен начин.

Емоционалната енергия, която живее в нашия дом  ще настрои емоционалното ни тяло на тази честота. Емоционалното тяло започва да променя своята настройка и това вече не е нормалната настройка на човешкото същество. Ние играем играта на възрастните, играем играта на външния сън, и губим. Губим нашата невинност, нашата свобода, нашето щастие, нашата склонност да обичаме. Насилени сме да се променим и да възприемаме друг свят, друга реалност, реалността на несправедливостта, реалността на емоционалната болка, реалността на емоционалната отрова. Добре дошли в ада – ада, сътворен от хората, който е сънят на Планетата. Нас ни посрещат с добре дошли в този ад, но ние не сме го изобретили лично. Той е бил тук, преди ние да се родим.

Можете да забележите как истинската любов и свобода биват разрушавани, гледайки децата. Представете си едно дете на 2-3 годинки, което тича и се забавлява в парка.  Майката е там и го наблюдава, страхува се, че може да падне и да се нарани. В определен момент тя понечва да го спре и момченцето си мисли, че майка му си играе с него и решава да тича по-бързо, за да избяга от нея. Минават коли наблизо по улицата, което кара майката да се страхува още повече и накрая го хваща. Детето очаква да си играят, а тя го нашляпва. Бум! Шок. Щастието на детето е израз на любовта, извираща от него и то не разбира защо майка му действа по този начин. Това е шок, който спира любовта малко по малко с времето. Детето не разбира думите, но въпреки това то може да си зададе въпроса защо.
Тичането и играта е израз на любов, но това вече не е безопасно, защото родителите ти те наказват, когато изразяваш любовта си. Изпращат те в стаята ти  и ти не можеш да правиш това, което искаш. Казват ти, че си лошо момче или  лошо момиче и това те срязва, което е равносилно на наказание.

В тази система от награди и наказания има чувство за справедливост и несправедливост, за това какво е честно и какво не е честно. Чувството за несправедливост е като нож, който отваря рана в ума. След това в зависимост от нашата реакция спрямо несправедливостта, раната може да се инфектира с емоционална отрова. Защо някои рани се инфектират? Нека видим друг пример.

Представете си, че сте три или четиригодишно дете. Щастливи сте, играете и изследвате.  Не сте съзнателни за това какво е добро, какво е лошо, какво е правилно и какво е грешно, какво би трябвало да правите и какво не би трябвало да правите, защото все още не сте опитомени. Играете си във всекидневната с каквото ви попадне наоколо. Нямате никакво лошо намерение, не се опитвате да нараните никой, но играете с китарата на баща си. За вас това е само играчка, изобщо не искате да нараните баща си. Но на баща ви му е лош ден. Има проблеми в работа, влиза в стаята и вижда, че си играете с неговите неща. Той веднага полудява, сграбчва ви и ви нашляпва.
Това е несправедливост от ваша гледна точка. Баща ви просто идва и гневно ви наранява. Това е човекът, на който напълно сте се доверявали, защото е ваш баща, някой който винаги ви защитава и позволява да играете и да бъдете себе си. Сега има нещо, което не пасва. Това усещане за несправедливост е като болка в сърцето, която ви кара да заплачете. Вие плачете, не просто защото са ви напляскали. Не от физическата агресия ви боли, емоционалната агресия е тази, която вие смятате за несправедлива. Вие нищо не сте направили.Това чувство за несправедливост отваря рана във ум  ви. Вашето емоционално тяло е наранено и в този момент губите малка част от невинността си. Научавате се, че не винаги можете да разчитате на баща си. Дори да не осъзнавате това, защото вашият ум не може да анализира, той все пак разбира: “Аз не мога да разчитам”. Емоционалното тяло ви казва, че тук има нещо, на което не можете да разчитате и че това нещо може да се повтори.
Вашата реакция може да е страх, гняв, засрамване или просто плач. Но тази реакция е вече емоционална отрова, защото нормалната реакция преди опитомяването е да искате да ударите баща си в отговор на това, че ви е напляскал. Удряте го или просто посягате и това разгневява баща ви още повече. Затова, че само сте посегнали, той ви наказва още по-лошо. Сега вие знаете, че той ще ви унищожи. Сега се страхувате от него, и не се защитавате повече, защо знаете, че това само ще влоши нещата.
Вие все още не разбирате защо, но знаете, че баща ви може да ви убие дори. Това отваря жестока рана във вашия ум. Преди това умът ви е бил напълно здрав, напълно невинен. След това разсъждаващият ум се опитва да обясни по някакъв начин преживяното.  Научавате се да реагирате по определен начин и това променя начина ви на живот. Това преживяване ще се повтаря още. Несправедливостта ще идва не само от родителите, но и от братята и сестрите, от роднините, от училището, от обществото, от всеки. С всеки страх вие се научавате да защитавате себе си, но не по начина, по който бихте го направили преди опитомяването, когато просто бихте се защитили и продължили да играете.


Сега има нещо вътре в раната, което в началото не е голям проблем - емоционалната отрова. Емоционалната отрова се натрупва и умът започва да си играе с нея. Започваме да се тревожим малко за бъдещето, защото си спомняме за отровата и не искаме това да се случва отново. Спомняме си също и случаи, когато сме били приемани, когато мама и татко са  били добри с нас и сме живеели в хармония. Ние търсим хармонията, но не знаем как да я създадем. И понеже сме вътре в балона на нашето собствено възприятие, ни се струва, че каквото и да се случва около нас, то е заради нас. Вярваме, че мама и татко се бият заради нас, дори когато това няма нищо общо с нас.
Малко по малко ние губим своята невинност, започваме да изпитваме негодувание и никога повече не забравяме. С времето тези инциденти и взаимоотношения  ни карат да разберем, че не е безопасно да бъдем това, което наистина сме.  Разбира се, това варира по интензивност за всеки човек в зависимост от неговата интелигентност и образование. Зависи от много неща. Ако имате късмет, опитомяването не е толкова силно. Но ако не сте такъв късметлия, опитомяването може да бъде толкова силно и раните толкова дълбоки, че дори може да ви е страх  да говорите. Резултатът е: “Аз съм  срамежлив.”  Стеснителността е страх да изразиш себе си. Може да си мислите, че на знаете как да танцувате или пеете, но това е просто потискане на нормалния човешки инстинкт да изразява любовта си.



"Овладяването на любовта"

Д. М. Руиз

[nenaatoa]

Интересна гледна точка...
Първото, което се появи в съзнанието ми е един текст от Библията: "Истина ви казвам, ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство." Матей 18:3

Жалко,че не си даваме сметка как "унищожаваме" децата си, като ги моделираме по свое подобие, съзнателно или не!

И още един текст от Библията: "Бащи, не дразнете децата си, за да не се обезсърчават!" Послание към колосяните 3:21.

[Passiflora]

 

И за мен беше много въздействаш.

[Feniks]

Мислех си тези дни, дали няма да е добре по улиците да има табелки с дебел надпис: "Пази психическото здраве!", както има "Пази детето!" или "Намали скоростта!".

[Deepinside]

Мислех си тези дни, дали няма да е добре по улиците да има табелки с дебел надпис: "Пази психическото здраве!", както има "Пази детето!" или "Намали скоростта!".

контролът на мислите е нещо от съществено значение за този който иска да се развива възходящо. а за справяне с отрицателните мисли може да спомогне съзнателното мислено утвърждаване на положителни

[Artemida]

Снощи спругът ми  в безсилието си оскуба малката. Започа да й вика, че е лоша и да се маха.
Тук искам да подчертая, че той се занимава от дълги години със специфична духовна литература и е наясно, че това, което направи е недопустимо.
 Намерих тази тема вчера и се удивих, колко много грешки правя на ден спрямо възпитанието и отношението към децата си.
 Та снощи, по никое време намерих темата и го накарах да я прочете. 

[Deepinside]

Качества и слабости от родителите може да се пренесат и към децата, не само генетично,  а и психически/енергийно.
за това подготовката за раждане, процеса на зачатие и бременност не е без значение как протича. -
Срещал съм в смисъл че по йога някои правят специално пречистване преди зачеване, медитация и др.
А пренаталното възпитание, особено до петия месец може да даде ценни импулси за развитието на детето.
Според Рудолф Щайнер евгениката(съответно пренаталното възпитание включително) може да е като метод, касаещ развитието на хората в Източна Европа.
Много ценно може да бъде работата с положителни утвърждения и подходящи мантри по време на бременност (АУМ - като универсална мантра , и за премахване на препятствията), това според мен може да даде благоприятни импулси за детето към спокойствие и хармония по-късно.
Също така концентрация в точката между веждите.

[Christian]

Благодаря Джой

[denitsa]

това което си избрала от Д.М.Руис..е просто прекарсно...така истинско!
Благодаря ти от сърце за този откъс, кара ме да летя

за пореден път усетих че всичко почва с любовта към себе си..там трябва да работим, да се обливаме с Светлина и да си повтаряме всеки ден колко сме прекрасни! Усетим ли красотата и хармонията в себе си ще можем да я виждаме и в другите

Да Обичаме себе си като съвършени творения на Природата! ...Защото ние май сме

[Lady Frost]

Великолепни текстове!  Благодаря!